Франко „Бифо“ Берарди
Публикуваме редактиран откъс от Quit Everything: Interpreting Depression, последната книга на Франко „Бифо“ Берарди, наскоро издадена от Repeater Books.
Епоха на печални страсти
В книгата „Печални страсти: психологическо страдание и социална криза“ (Les passions tristes: souffrance psychique et crise sociale), Мигел Бенасаяг и Жерар Шмид, опирайки се на двадесетгодишната си психоаналитична практика в парижките предградия, говорят за водещото усещане в ерата на прекаритет. Според тях епохата на печалните страсти съвпада с тази, в която бъдещето вече се възприема не като обещание, а като заплаха. Епохата на прекаритет се простира от сферата на трудовите правоотношения, през целия спектър на колективната психология, до въображаемото поле на очакванията за бъдещето.
Ако трябва да обознача хронологично печалното съвремие, бих започнал от 1977 г. Откакто гладкостта на нематериалното се премести в центъра на сетивното преживяване и комуникация, материалният свят и физическото преживяване започнаха да се възприемат като „кипъл“.1 Откакто комуникацията започна да се измества в гладката сфера на дигиталното, физическото се превърна в утайка и прахоляк. 1977 бе годината, в която в музиката и във визуалната култура, с пънка и ню уейв експериментализма, на сцената се появи това разделение между гладко и прашно.
Бе двустранна година. Годината на последните пролетарски бунтове на века, но и тази, в която Стив Возняк и Стив Джобс регистрираха Apple. През нея Ален Минк и Симон Нора написаха L’informatisation de la société — доклад за компютъризацията на обществото, който предсказа предстоящото разпадане на националната държава като ефект от нововъзникващата телематика. В края на същата година умря и Чарли Чаплин, мъжът с бомбето и бастуна, а с него си отидоха и последните следи от доброта. Въстанието, което избухна в Италия през 1977 говореше езика на желанието и бе насочено към щастието. Именно защото желаещото движение бе направило щастието свое съдържание, краят на движението съвпадна с болезнената поява на едно потискащо нещастие.
Политическото поражение на освободителните движения от ХХ. век е едва повърхността на тази антропологична мутация, прекосяваща всички форми на живот. Зрението им бе тогава заето от екрана, несъзнаваното бе колонизирано от медийното, а желанието — извратено от конкуренцията.
Движението в Италия от 1977 г. крещеше — стане ли колективно, щастието е подривно. За съжаление през следващите години познахме обратното на това обещание. Когато енергията и солидарността спаднат, щастието — като колективен хоризонт — става невъзможно. От този момент крахът на западното съзнание следва епизодична, подземна траектория. Сетне, на прага на хилядолетието, тя подхваща стръмен ритъм — рухването на кулите близнаци в облак прах бе без съмнение зрелищен церемониал за тези нови времена. Още по-тревожно послание съдържаше клането в гимназия в Колумбайн, случило се едва две години по-рано.
Субективност в епоха на регресия
Политическата история на модерността, включително тази на работническото и революционните движения от ХХ. век, се основава на премълчаната предпоставка за прогрес, на идеята, че бъдещето предполага експанзия: на производствената база, на пазарите, на потреблението. Същата предпоставка направи възможна интеграцията на обществото, напук безбройните конфликти.
Политическата субективност в различните фази на века обаче бе винаги възприемана в експанзивна перспектива. Комунистическият проект, смятан от нас за кулминация на модерната история, бе замислен като премахване на капитализма, но също и като пълно разгръщане на капиталистическата тенденция за увеличаване трудовата производителност благодарение на машини. Следователно, възможността за комунистическо бъдеще се движеше в същата експанзивна посока като историята на капитализма — последният скок, разгръщащ мощта на технологията, но и автономизацията на същата от формата на капитала.
Пандемията, глобалната гражданска война и ускоряването на климатичния колапс обаче бележат края на тази експанзивна парадигма, принуждавайки ни да си представим събитията, идващи от перспективата не на разширяването, а на изчерпването и свиването. Като възможно следствие на заден план се очертава заличаването [extinction] и значи се налага да открием [нови] линии на бягство.
От края на ХХ. век насам (след публикуването на Доклада за границите на растежа от Римския клуб през 1972 г.), осъзнаването за изчерпването на ресурсите и границите на растежа нараства. От кризата с петролния шок от 70. години на миналия век, капитализмът излезе като възобнови печалбите чрез технологичен напредък, даващ възможност за засилване на производителността и ускоряване на движението на информация. По-късно неолиберализмът разчупи ограниченията — регулациите, социалната съпротива, осемчасовият работен ден, почивката от когнитивен труд и пр. — забавили интензификацията.
По този начин капиталът успя да противодейства на спада в печалбата с двойно движение. От една страна, използването на финансовата динамика направи възможно възходящото преразпределение на произведеното богатство, носейки със себе си обедняването на обществото и нарастващата концентрация на капитал; от друга, ускоряването на производителността на труда, особено на когнитивния такъв. Крайната интензификация на производителността и експлоатацията на умствените енергии съвпадат с преминаването от териториализираната форма на индустриално производство към интензивната цифрова форма в семиокапиталовата сфера.
Ала това интензифициране не може да се задържи отвъд определен момент.
На първо място, засилването на продуктивния ритъм, свързан с ускоряването на информационния цикъл, предизвика хаос в колективното съзнание. Същевременно интензифицирането на добива [extraction] ускори тенденцията към екологична катастрофа. Кулминацията на неолибералната реформа следователно е Хаос — системната неуправляемост на социалните, производствените и разпределителните процеси.
Хаос непрекъснато нарушава социалната интеграция, станала възможна в резултат технолингвистичните автоматизми, държащи заедно циклите на производство, дистрибуция и информация. Наборът от тези технически автоматизми, използващи изкуствен интелект, клони към конфигурирането на специфичен когнитивен автомат, който непрекъснато заздравява точките на пречупване, експлозиите на хаоса.
Автомата и Хаос израснаха заедно в динамичен баланс, сега достигнал точката на пречупване — психотичното разстройство на социалното съзнание.
Не само считам дезертьорството за единственото поведение, което може да ни позволи — от етична гледна точка — да избягаме от безчовечността, но го виждам и като единствената стратегия, способна да повали капитализма. Ускоряването на информационния цикъл, интензификацията на когнитивната дейност, довеждат до хаос и застрашават функционирането на колективното съзнание, разпространявайки паника и депресия там, където капиталът се нуждае от енергия и рекомбинируем ред. Фрагментите на когнитивната дейност са все по-дисоциирани и несъвместими, все по-малко рекомбинируеми и все по-хаотични: масовата психоза, дементното насилие и войната не са условни явления, а и не разполагаме с терапия срещу масовата психоза. Така психотичното състояние се превръща в системно.
За първи път следва да признаем неудържимата тенденция към разпадане на солидарността, основаваща социалната връзка. Неореакционните движения, които се разраснаха през последното десетилетие като глобална алтернатива на либералната демокрация, са ефект от тази регресия, от това немислимо и следователно невиждано свиване.
Предпоставката за прогреса като еволюционен контекст се провали. Еволюцията вече не съвпада с прогреса, както Просвещението, а в някои отношения и марксизмът, наивно считаха. При тези условия трябва да се осмисли една бъдеща субективност.
Трябва да свикнем с идеята, че еволюцията преминава през регресия, през разпад у инфраструктурите на социалната цивилизация.
Възникващият тук централен въпрос е следният — как да задвижим автономни и подкрепящи процеси на субективиране в подобна регресивна перспектива? Как чувствителността да избяга от капаните на депресията и паниката? Как разумността да поддържа самодостатъчни и подкрепящи общности?
Изменението на климата, което вече се разгръща с цялата си свирепост, демонстрира тази катастрофална необратимост. При все че веригата от съкрушителни автоматизми достигна сложност, надхвърляща способностите на доброволният акт по разбиране и управляване, единствено дезертьорството е стратегически рационално, а и етически приемливо: „стратегически рационално“, доколкото дезертьорството може да доведе до ефекти на промяна, които никой ангажимент не е в състояние да произведе, и „етически приемливо“, доколкото в настоящите условия действието предполага неприемливо насилие или пакт с врага, който отнема всякаква еманципативна сила от самото действие.
Не само считам дезертьорството за единственото поведение, което може да ни позволи — от етична гледна точка — да избягаме от безчовечността, но го виждам и като единствената стратегия, способна да повали капитализма. Оттеглянето на енергиите ни от социалната игра в никакъв случай не е отказ от борба: това е най-радикалната форма на класова противоборство, която можем да си представим; единствената форма, която може да се разпространи широко сред поколение, определящо само себе си като „последното“. Дезертьорството е, иначе казано, единствената форма на класова борба, която има днес някакъв шанс за успех.
Впрочем аз го определям в широк смисъл — като поведение, което не се ограничава до напускане на бойното поле, а предполага оттегляне от всякакво сътрудничество, от всякакво съучастничество, с една убийствена система и което същевременно предполага обитаване на света по начин, който е съвместим с изтощението, с което всички се сблъскваме. Някъде Дельоз пише, че когато човек бяга, не само бяга, но и търси нови оръжия, нови начини за оцеляване.
Разбирано по този начин, дезертьорството може да прерасне в стратегическа програма, способна да интерпретира и организира тенденция, вече вписана в съвременната етика, в спонтанното депресивно предразположение, което се разпространява навсякъде като част от причинената от пандемията психодефлация.
Ние сме безпомощни свидетели на частното присвояване на обществени блага, на унищожаването на социалните постижения от миналия век, на опустошаването на околната среда. Сега трябва напълно да приемем безсилието и да го превърнем в непобедимо оръжие.
Дезертьорството е етичен избор, ала също и рационална стратегия.
Пропусната среща
Модерната история, като история на отношенията между труд и капитал, в определен момент бе изправена пред най-фундаменталната алтернатива; ще обознача това като избора между бездействие и трудолюбие. Бездейният предпочита да минимизира нуждите си и затова, макар да има малко, живее в лукс. Трудолюбивият пък има нужда непрекъснато да прави нещо, за да избяга от чувството за вина, производно на болезненото съзнание за отминаващото — сякаш по нечия вина — време. Трудолюбивите са тревожни хора, които трябва да работят, доколкото, подобно всеки друг обсебващ ритуал, работата им позволява да удържат заедно света, иначе разграждащ се в безреден прах. Бездейните, от друга страна, нямат тревоги — тях прахта не ги плаши.
Трудолюбивите и тревожните обожават бизнеса. Той им позволява да забравят страха си от отминаващото; ужасът от празното, неупотребено време. Те са готови на всичко, за да убият времето: стават изпълнителни директори, авторентиери, производители на куршуми, банкери и хиляди други подобни безполезни професии. Бизнесът позволява да не чуваме шума на времето. Трудолюбивите, за да си останат заети, пренасочват времето далеч от неиндустриалните дейности: лечението, образованието, въображението, любовта, сънят.
Следователно, в едно трудолюбиво общество, се смята, че учителите не образоват учениците си за чудната дисхармоничност на съществуването, а са сведени до функцията на възпитатели на трудолюбието и индустриалността. Лекарите не се считат за лекуващи тялото, правейки го способно да плува или да прави любов, а са унижени до монтьори на трайно болни организми, които — благодарение на фармакологичната поддръжка — са способни да изпълняват икономически функции.
Разбира се, трудолюбивите са считани за солта на земята. Те презират мързеливите безделници, при все че, ако зависеше от последните, то никога нямаше да постигнем никакъв напредък и щяхме да сме все още в каменната ера. Това е невярно, доколкото безделието е условието на всеки напредък. Правилно разбрани, технологиите са изкусна стратегия за безделие.
Едва преди няколко десетилетия (макар да изглеждат като хилядолетия), систематичното прилагане на безделие, съчетано със систематично прилагане на трудолюбие, достигна нестабилна точка на равновесие. Благодарение на отказа от труд на средиземноморските работници, скандинавските господари се принудиха да наемат инженери, които да измислят устройства, способни да заменят човешкия труд. В този момент бе налице основание за надежда по изцеляване от трудолюбивото проклятие. Нека си починем, да попътуваме, да послушаме музика; нека всички работим по малко — тъкмо толкова, колкото е потребно, за да се възпроизведе необходимото.
Ала поклонниците на безполезната агитация, нахапани от атавистичното си чувство за вина и водени от г-жа Тачър, възстановиха реда. Поведоха унищожителни войни, за да изградят всичко наново. Измислиха несъществуващи нужди и организираха обществото така, че свободата да бъде наречена безработица. Всеки бе принуден да търси работа, колкото и безполезна (или дори абсолютно вредна) за заплата, с която да купува безполезните неща, произведени от трудолюбивите, за да не бъдат същите лишени от терзанието да вършат нещо, да не бъдат принудени да слушат вътрешното време, мълчаливо водещо ни към смъртта. И така изпуснахме срещата си със щастието.
Изходът от тази битка бе предсказуем. Не съществува съревнование между високоорганизираната армия от тревожни, хиперактивни фанатици и множеството от безделници. Първите винаги ще печелят. Това само доказва тезата, че щастието е нещо не от този свят.
Ние сме в ада, защото сме пропуснали срещата (уникална, неповторима, може би чисто въображаема), която историята ни е определила с щастието.
Остава най-важният въпрос — възможно ли е да се живее щастливо в ада? Отговорът е само един. Моят единствен отговор е — да. Как? Не казвам как, защото не зная. Също защото е мъдър онзи, който е видял много и не е забравил нищо, ала все още знае как да вижда сякаш за първи път.
- Дума, измислена от Филип К. Дик и обозначаваща прашни остатъци от разлагаща се материя. „Кипъл — това са безполезни предмети, като смачкани пощенски пликове, или празни кибритени кутии, използвани опаковки от дъвка, вчерашни вестници. Когато наоколо няма никой, кипълът се размножава. Например, ако си легнете без да сте почистили кипъла по пода на вашия апартамент, когато се събудите на следващата сутрин, той ще е два пъти повече. Кипълът винаги става все повече и повече.“ Филип К. Дик, „Мечтаят ли роботите за електроовце?“, Беглец по острието; 1994. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика, No.7, пр. Юлиян Стойнов [↩]